От колко време се гоним с тебе, слънце? Да, дори аз не си спомням кога започна всичко.. Бяхме деца, когато всичко това се случи.. Може би преди 3 или 4 години.. Много неща се промениха. И двамата се опитвахме да избягаме, знаейки че и двамата ще ни боли.. Ти имаше много други, а аз гледах и страдах.. Аз имах други и ти взе предната ми позиция.. Снощи се видяхме отново. И отново стана това, което се очакваше... Когато съм с теб се чувствам невероятно. Искам вечерта никога да не свършва. Да не трябва да се прибера у дома. Да си винаги до мен. Дори просто да си мълчим, само да си до мен. Усмивката ми с теб не е на сила, наистина ме караш да се усмихвам. Караш ме да се чувствам единствената жена на света... Но нищо хубаво не трае дълго.. Когато се прибера и поразмисля се сещам какъв си... А ти звъниш и аз нямам сила дори да ти вдигна и да ти кажа, че не искам да те виждам.. По някое време се отказваш и спираш да звъниш.. На другата сутрин се събуждаме с мисълта един за друг и колко ни липсва, но не можем да сме заедно и сме се примирили с това.. И така до следващия път, в който ще се срещнем съвсем случайно.. Съвсем случайно ще ме помолиш да ме изпратиш до вкъщи... Съвсем случайно ще ме целунеш пред входната врата... Но и двамата знаем, че закъсняхме за тези моменти.. И двамата знаем колко е късно и как нищо не може да се поправи... Съжалявам, ангелче, съжалявам. Ще си мисля за теб винаги, когато вали, когато се прибирам сама, а е тъмно... Надявам се ти също да мислиш за мен, когато не можеш да заспиш...





                                                        Обичах те...